Назад към Този див, див северозапад

Имало едно време едни достойни, горди и непокорни хора. Има ги и сега. Наричат ги торлаци. Хората с белите дрехи, бели като снега по Балкана и босилека в момината градина. Те живеят в дивно място, там, където планината докосва небето, там, където започва безкраят!
Учените още спорят за произхода им. Едни ги определят като наследници на древните траки, други виждат в тях потомци на прабългарски воини.
Казват, че силата им идела от дълбоките и жилави корени, пуснати в българската земя. От предаността им към Христовата вяра, обединила православни и католици да съграждат тук школа, черкви, манастири. Вяра толкова истинна и чиста, че чак от Бяло море тук дохождал елен да принесе сам себе си в жертва Богу. От мъдростта и достолепието на князете им, управлявали ги в мир и бран.
Наричат ги торлаци…. Хора мълчаливи, затворени, чудати. Те откриват душата си в своите песни, весели и игриви като планински поток, и в хората си, буйни и лудешки като пенливо вино. Разкриват себе си в пъстротата на причудливи птици. Животни и хора, с които шарят килимите си. И в нежността на сребърната нишка, виеща се по кръстове и дарохранителници, по невестински гривни, пръстени, гердани… И в онези старинни фигури по дървото и камъка, с които красят дома и храма си.
Наричат ги торлаци… Те са българска етнографска група, населяваща днешните Видинска и Монтанска област и села в Чипровско, Берковско, Белоградчишко. Торлаци живеят и в района на В. Търновско, Разградско, Шуменско, Бургаско, Сливенско; селища в Пиротско и Княжевац (дн. Сърбия), в Мариово (дн. Македония).
„Торлак“, „торлашки“ са думи с арио-алтайски произход. Според някои автори „торлак“ е славянизираното наименование на тракийското племе трибали. Други изследователи свързват употребата на названието „турес“ с тракийско, дако-мизийското му значение на кула, крепост, замък. До днес се употребява от това население думата „турла“ за открита, висока, кръгла кошара. Учени като И. Басанович, Евг. Тодоров, Ив. Коев, М. Николова въз основа на физическия тип, расови белези, езика, топонимията, остатъци от старинни вярвания и представи свързват торлаците с древно тракийско население, обитаващо тези места. Изследователи като Р. Сефтерски на базата на древно-тюркския произход на думите „тор“ – мрежа, примка за ловене на дивеч и „торчи“ – човек, който поставя мрежи, определят „торлаците“ като наследници на прабългарско население с войнско предназначение за охрана на границата. В района на Кукуш с „торлаци“ се обозначават бели шаечни мъжки гащи, може би като спомен от времето на белодрешното мъжко облекло, съхранено най-дълго сред торлашкото население. В по-старо време, много рядко, само най-възрастните хора, а в по-ново – по-често населението се самоопределя като торлаци. Най-често другите, хората живеещи в полето, наричат така планинците, влагайки негативен отенък за хора прости, диви, неуки. Неоспоримо е българското етническо самосъзнание на торлашкото население от Западния Балкан и в земите отвъд него в Пиротско и Княжевацко. Последните са предадени в края на XIX в. като части от българска Морава и Нишава на Сърбия с подкрепата на Русия. Най-силните изяви на българския национален дух на торлашкото население са от XVII-то столетие. Тогава градецът Чипровци, наричан „цветето на България“, е седалище на Софийския католически архиепископ. Дело на чипровчани и жителите на околните торлашки села са съградените тук черкви, манастири и училища от католици и православни. Най-яркият представител на Чипровската книжовна школа от това време П. Богдан Бакшев; „История на България“ в 1667 г., век преди Паисий Хилендарски. Чипровските католици са връзката на поробена България с християнска Европа. Те са духовници, мислители, книжовници, търговци. П. Парчевич, когото К. Иречек нарича „най-великият българин на XVII в.“, търси подкрепата на Европа за освобождението на Отечеството. Наричащ себе си „представител на Великото Царство България“, П. Парчевич е приет от австрийския император Фердинанд II, полския Крал Сигизмунд III, от князете на Влашко и Молдова, говори пред Сената във Венеция; развива силна дипломатическа дейност в Рим и Флоренция; подготвя преговори в Испания и Франция. През 1688 г. торлашкото население в Чипровско въстава против османското владичество. Представители на чипровските болярски родове Соймирови, Парчевичи, Княжеви, Пелчеви, Маринови и др. след погрома на въстанието намират спасение в Австро-Унгария и заемат висши държавни постове. Част от торлашкото население се заселва в гр. Винга, Банат, а след Освобождението на България в с. Асеново, Никополско. Те съхраняват столетия наред своя език, вяра, обичаи и спомена за родовия корен.
Селата на торлаците, разположени високо в планината, са от т. нар. сгрупиран тип. Те са на малко пространство, къщите са една до друга, улиците са тесни. Нивите и ливадите са далеч от селото и са пръснати по цялото селско землище. Тези сгрупирани поселения са един от важните определящи белези в етнокултурната характеристика на торлашкото население. В този смисъл селата на преселниците торлаци около Белград и Шумадия, които също са от сгрупирания тип, издават тяхната българската етническа принадлежност.
Торлашкият говор спада към северозападните български говори. За него са характерни всички основни белези на българския език – отсъствие на падежни форми и заменянето им с предлози, отсъствие на неопределено наклонение, употреба на члена в края на думата и др. Физическият тип на торлаците е смесен. По цвета на кожата, косата и очите у жените преобладава средният тип между русия и мургавия. Те са по-скоро с ниско телосложение. При мъжете също преобладава смесеният тип, срещат се и много светли типове с руси коси и сини очи, както и тъмни. Височината при мъжете е средно около 170 см и по-висока —180,190 см. Планините, които ограждат и затварят торлашките села, спомагат за съхраняването на старинни черти в традиционната култура и изкуство. Белодрешното мъжко облекло се запазва до твърде късно при тях. Почти до средата на XX в. старците в тези села носят своите бели одежди. До Освобождението на България в края на XIX в. и свещениците са белодрешковци и само брадите и дългите коси издават техния духовен сан. Основната съставна част на мъжкото облекло е ризата – „кошуля“. В по-старо време тя се изработва от конопено (калчищено) платно, сетне от мелезно (коноп и памук) или изцяло от памучно патно. Кройката е туникообразна, със среден пазвен разрез, с ниска яка и широки, без маншет ръкави, с дължина до под коленете. Украсата е от семпло, дребно везмо по яката и пазвата. Мъжките гащи „беневреци“ са от бял, тепан, вълнен плат. Те са с тесни ногавици, с отвори за крачолите от вътрешната страна, с плитко, тясно дъно, с две цепки отпред и два джоба отстрани. Украсата е от черни гайтани. В празничния костюм слагат ногавици, правоъгълни парчета вълнен плат, пристегнати под коляното с „тканици“ – тъкани, цветни ивички с ресни. Горните мъжки дрехи джамадан, дорамче, долактеник са от бяло бало, къси до пояса в Чипровско или с дължина до под пояса в Белоградчишо с гайтанена украса. Някои чипровски джамадани са обагрени в червено. Върху тях обличат „дреа“ в Чипровско и „долама“ в Белоградчишко, дълги до колената, бели вълнени дрехи, с дълги ръкави и гайтанена украса. По време на венчавката и младоженецът задължително е облечен или наметнат с такава бяла дреха. Кръстът се пристяга с червен, вълнен пояс, открояващ се по необикновено красив начин на бялото поле, свързващ беневреците и горните дрехи. Върху пояса слагат ремък или силях. Връхните мъжки дрехи са кожух от овча кожа със и без ръкави, с вълната отвътре и опанджак, направен от козина и вълна, с или без ръкави, с качулка, дълъг до глезените. Към принадлежностите за обуване спадат плетените вълнени чорапи, калцуните, ушити от бял, тепан плат до Коленете; опинците от волска или свинска кожа и обувки (чели) за празник – кожени, черни, с капаци отпред. До твърде късно в торлашките села се запазва мъжката прическа „перчем, перчин“ – плитка от върха на главата, спускаща се по гърба. Мъжете носят червен подкапник от червена чоха, а върху него „капа“ – кожена, плитка, с плоско дъно.
Женското традиционно облекло на торлаците е два вида, принадлежащо към двупрестилчения и сукманения тип народен костюм. В композиционно отношение това са съответно облеклата с меки, заоблени форми и с издължен силует, получен от наслагването на отделните съставни части на носията. Основната съставна част е ризата – „кошуля“ при торлаците от Чипровско и Берковско и „бърчанка“ при белоградчишките торлаци. Изработва се от конопено, домашно тъкано платно. На границата на XIX и XX в. е от памук, а празничните ризи от този период са от коприна. Кошулята е с туникообразна кройка, среден пазвен разрез и широки ръкави. Украсата е от финни геометрични или стилизирани растителни или животински изображения от коприна, с леки, нежни тонове розови, бледо зелени, сини, лилави. Бърчанката е с набор около врата и маншета. Украсата по полите, пазвите и ръкавите е с много дребен, полегат и кръстат бод и геометрични мотиви с багри като при кошулята. При женските ризи от памук или коприна в началото на XX в. кройката се променя. Тя е с малък отвор. Кръгла вратна извивка и платки на раменете с набор или басти на гърдите и гърба и широки ръкави. Декорацията е от бяла фабрична дантела. Задната престилка „завеска“ е вълнена двуплата, ситно плисирана с украса с вписани един в друг разноцветни ромбове „търкула“ (в по-стария тип) и на „трупчовци“ – правоъгълни орнаменти в ярки тонове (по-новия). В първите десетилетия на XX в. задната престилка е от черен, лито тъкан плат с опростена украса от ивица черно кадифе в долния край.
Сукманът („сукно“) при торлашката женска носия е два вида. Чипровското и Берковско сукно е от типа на високо клинестите сукмани (клиновете стигат до под мишниците); от синьо бало в миналото и от черен тепан вълнен плат в по-ново време. Дрехата е безръкавна, с объл пазвен отвор. Украсата по пазвите е изключително богата. Редуващите се ивици от сърмен ширит, разноцветно вълнено везмо, гайтан, фабричен ширит с килимени шарки, флутурки изграждат едно пъстро поле, греещо върху основния тъмен фон. Белоградчишките сукмани са късоклинести, широките веревни клинове стигат до пояса. В по-стария тип сукмани украсата е семпла. Червена чоха, апликирана по пазвите и ръкавния отвор и пестеливо, рехаво везмо с геометричен мотив върху нея. В по-ново време (кр. на XIX — нач. на XX в.) украсата на сукманите е от пришити ивици плат с растително везмо, кръстат бод, от бели, розови, зелени конци, като тя обхваща задните ръбове и клинове на дрехата. Престилките са двуплати или тесни, дълги, едноплати, с разноцветни ивици с втъкани пъстри геометрични и схематизирани растителни мотиви. Няколо реда сърмен ширит, фабрична дантела, гайтан по краищата и пришити монетки по основното поле придават прелест и завършек на престилката. Поясът и коланчетата са вълнени, лито или четворно тъкани с основно поле и надлъжни разноцветни черти.
Горните дрехи в Чипровско и Берковско са „джубета“ от черен, вълнен, тепан плат, без ръкави, с дължина до под коленете. Предниците и полите са с линеарна украса от бели конци, допълнена с везани растителни мотиви с пайети и мъниста. Белоградчишките горни дрехи са от бяло бало без ръкави „дорамче“ или с такива до лактите „долактанка“. Декорирани са с червени и сини гайтани и бикме; апликации от червена и синя чоха и везмо по гърба. По-богатите са носили като връхна дреха кожух. Принадлежности за обуване са вълнените плетени чорапи с шарени ивици околовръст, опинците и кожените обувки. Невястата по време на венчавка носи и червени „чели“. Момите ходят с непокрити коси. Тяхната прическа е от множество, стигащи до 60 броя ситни плитки, на редове, започващи от тила, спускащи се по гърба, съединени в една плитка „пръцак“. Върху него момите поставят нанизани монети „цванци“, парчета чоха с пришити мъниста, дрънкалки, сребърни пари. Невестите покриват главите си с дълги бели кърпи, сгънати в единия край и със свободно пуснати три края, стигащи почти до петите. До твърде късно се пази споменът за носене на малка, вълнена, червена шапчица с пришити монети „каица“. На границата на XIX и XX в. кърпата за глава е от копринен фабричен плат, квадратна, т. нар. „бариш“, с дантелки по двата срещуположни края. Носи се прегъната по диагонал, опъната на челото, с краища, разминаващи се на тила, и завързани отстрани на главата. По време на венчавката невястата е с превез от червен мъжки пояс, съшит на качулка и с невестински венец „перяник“ – направен от четири съшити един за друг венци от босилек и сухи цветя с формата на конус и с наредени множество китки с малки паунови пера в горната част. Женският костюм на торлаците добива своя завършен вид с множество накити. Невестите носят сребърни пафти, гривни „кубелии“, обеци „арпалии“, пръстени, монетни нанизи върху сукмана и няколко реда по-тесни и по-широки мънистени разноцветни гердани. Главите си кичат с китки от свежи и сухи цветя; паунови и боядисани птичи пера; мънистени китки и др.
Сред творбите на народното изкуство на торлаците в Западна Стара планина се открояват килимите. Чипровските(тъкани в Чипровци и околните села) и пиротските килими носят белезите на западнобългарското тъкачество. Чипровските килими се изработват на вертикален стан „разбой“. Те са гладки, двулицеви, с гоблена техника, с плавно преминаване на орнаментите, без ажур. Материалът, от който са изработени е вълна – рунова за основа и табашка за вътък. В началото на XX в. за основа вече се използва памучна нишка. От гъстотата на нишките на основата се определя качеството на килима; чипровските килими са при гъстота 23 – 27 чифта нишки на 10 см, преждата за килимите се оцветява с естествени багрила. Те предават лекота и топлина на тоновете и са по-трайни. В българската книжнина все още се спори за началото но чипровското тъкачество. Й. Захариев, Д. Станков, А. Минкин сочат за начало на килимарството края на XVII в.
Други автори Ст. Попов, Д. Велев, Р. Сефтерски, П. Митрева, Н. Николов въз основа на древните традиции на тъкачеството в този край, съвършената техника на изработка, знаците, символите и техните основни багри, които имат поразително сходство със средноазиатските и кавказки тъкани, изместват началото на чипровското килимарство назад във времето.
Обработката на глина заема важно място в живота на торлаците в Западния Балкан. Грънчарството е с вековна традиция. Като значим грънчарски център в годините на българското Възраждане се утвърждава Берковица. Берковската керамика е захранвала селата на северозападна България. Занаятът достига своя разцвет в края на XIX и началото на XX в., когато в градчето работят 50-60 майстори. Грънчарите от Берковица създават много и разнообразни форми – трапезни и обредни съдове, църковни посуди, глинени произведения за стопанството и строителството, детски играчки и музикални инструменти, формите на берковските керамични съдове са с прости, изчистени, съвършени линии. Цветовете са или небагрени с естествения цвят на глината или оцветени в земните тонове – охра, жълто, зелено. Украсата е проста – от няколко реда успоредни черти, а при съдовете с разноцветни глазури – от спирали и семпли, наивистични растителни изображения – т. нар. „драскани“ шарки. Особено красиви са съдовете за църковни потреби, паници за светена вода, където на основното зелено или жълто поле се открояват изображенията на светия спасителен Кръст Господен.
Хората и игрите на торлаците в Северозападна България се характеризират с изключително богатство и многообразие. По време на комплексната научна експедиция в този български край през 1956 г. Р. Кацарова записва 121 имена на хора в 21 села. До твърде късно – 60-70-те години на XX в. – в някои торлашки села има неделни хора на мегдана. Торлашките хора са буйни, бързи, огнени, с леки, малки стъпки и „натришане“ – ситно и ритмично пружинране с крака и рамене, придаващи, излъчващи необикновено трептене на играчите и чуден песенен звън на невестинските накити. Не случайно торлаците от Чипровско говорят за своето хоро не като за игра, а като за летене. Народните инструменти, съпровождащи хората, са дудук, кавал, гайда. В края на XIX и началото на ХХ-тото столетие се създават духови оркестри в торлашките села. Няма село без такъв състав, а в някои селища през 40-те години те са дори три или четири. Духовата музика е неделима част от живота на човека по тези български краища, съпровождаща всички тържества от люлката до гроба. Ненадминат и самобитен творец в областта на духовата музика е Дико Илиев (1898 —1984 г.). Той създава на базата на народната музика произведения с богата мелодичност, динамика и композиционна завършеност. Автор е на повече от 40 прави, дайчови, еленини и други хора, 17 ръченици, 11 военни марша и една рапсодия. С неговото „Дунавско хоро“ българите посрещат настъпването на Новата година.
Голям и изтъкнат автор на творби за духов оркестър е роденият в с. Копиловци, Берковско, Камен Луков (1875 —1949 г.). К. Луков създава походни и концертни маршове и кантати. На Дойранския фронт през Първата световна война той дирижира своя марш „Троянци“. Впечатлени, англичаните спират стрелбата и изпращат парламентьор да помоли за партитурата. Като че ли значението на духовата музика за торлаците най-добре изразява флигорната от един от разказите на Й. Радичков: „… Духова музика има откак свет светува и нея никой не може да я закрие. Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие.“
Наричат ги торлаци… Те са пръснати по градовете и селата на България. Пуснали корен, като дивата череша-дивачка, Божието дърво от книгите на Й. Радичков. „Живееща сред дъбова гора и див подлес, разцъфваща с бели цветове и руменееща от плод. Понякога ограбена и изпотрошена, но следната година ще се покрие с бял цвят и ще надниква срамежливо иззад дивотията на мрачната гора, както млада невеста поглежда срамежливо иззад булото си…“
Имало ги е някога, има ги и сега и ще ги има винаги…
Те, торлаците, са вечни – като планината, и вярата, и земята българска.

Анита Комитска

Източник: http://www.sitebulgarizaedno.com